Легендата

вторник, 3 февруари 2009 г.


Лято. Росно утро, безветрено време, чисто небе. Същински рай би казал някой, и навярно щеше да е прав. Но не би... 

   Бойният рог възвести наближаващата опасност. Вой на аларми събуди поделението. Врагът наближаваше. В привидното спокойствие на започващия ден няколко орела стояха на земята, чакайки своите ездачи с голямо нетърпение. Бяха пренощували на студа, на открито и искаха да разкършат криле. Не беше минал половин час от първата аларма, когато втората нададе вой от високоговорителите. Той и войниците излязоха от поделението, една зелена река от хора се устреми напред. Както всички и той мразеше сирените, както и причината която ги караше да надават своя жален писък. Строиха се набързо, командирите раздадоха своите заповеди, дали за пореден или последен път и те не знаеха... 

  Едно поточе от зелената река се запъти към летището. Ездачите пристигнаха, напоиха орлите си, подостриха ноктите им и бяха готови за полет заедно. Поздрави крилатия си приятел сякаш не бяха се виждали с месеци – потупа го по крилото, нахрани го, размени няколко думи с него. Бяха щастливи по своему, единият искаше да бъде свободен в небесната шир, а на другия му предстоеше бойно кръщение.

  Щастието им беше като следа от тебешир – кратко, видимо и неминуемо преходно на черната дъска на войната. Командирите нададоха глас. Той възкачи кафяво-зеленокрилия си метален орел. Влезе в кабината която му беше леко тясна, но учудващо удобна. В нея той някак се срастваше с крилатия си приятел. Затвори люка, замисли се че първият му боен полет можеше да е и последният му такъв, както и за птицата му. Прекръсти се, погледна към небето, прокле наум глупавата война която щеше да опрочи живота му. А той тъкмо го бе започнал... 17 години опознаване на света бяха прекалено малко време за него. Искаше му се да усети чудото на любовта, да усети магията с която тя благославя всеки когато е споделена. Но не би... 

  Три години обучение, военен строй, подчинение и дисциплина го бяха направили мъж, макар душата му да бе детска, чиста, неспособна на зверствата които изисква войната – това му минаваше през главата докато палеше своя Месершмит 109 G6, който едни наричаха Стрела, други Густав. Приборите подскочиха весело, орелът надигна своя глас, леко писклив отначало, докато си поеме дъх с огромния си компресор. След това 12-те баварски буталца завъртяха достатъчно бързо своя танц за да повлекат и огромния пропелер заедно с тях, и неговото буботене да изпълни въздуха наоколо. Наслади се на представлението което му изнесоха приборите, лекият пушек от току-що запалилия двигател и музиката му, на която щеше да се наслаждава още. Изчака реда си, поиска разрешение да отлети и се засили по правата. Пусна задкрилките, бутна ръчката на газ-та до край, орелът беше нетърпелив да напусне росната земя.Ускорението го прилепи нежно към седалката, видя че пистата свършва, скоростта бе добра и дръпна леко лоста към себе си. Орелът го послуша и се отлепи от земята, прибра колесника и устреми жълтата си муцуна към хоризонта.

   Огледа кабината отново, видя че има пълен резервоар и максимум муниции. Знаеше от командира че мунициите не стигат за всички и по-опитните получаваха повече, а той нямаше опит в битки, само тренировки със съескадрилци и то основно в защита... Командирът му беше поверил голяма задача и големи оръдия. Краткото им име МК108 не говореше много, но тези 30мм-ви страшилища разполовяваха изтребител с 1 точен удар и той съзнаваше това. Бързо се сприятели с тях, и с мисълта че с дръпването на спусъка можеше да решава съдби, да има власт над нещата... Докато мислеше каква е ролята му в огромната армейска машина, как бе просто част от статистиката набра височина и се присъедини към формацията си. Размениха няколко весели думи и закачки с друтите по радиото. Всички знаеха какво ги чака и искаха да Я посрещнат с усмивка. И тя не закъсня.

  Тъмни крепости заприиждаха в ясното небе и диви ездачи на мустанги, които ги охраняваха. Сиво черен метален смъртоносен облак устремен към невинен град с невинни хора, каквито са всички преди да бъдат въвлечени във война за чужди идеали или болни идеи. Нима насила сложени на едната страна на барикадата хората стават чудовища...

  С приближаването на рояка мисленият му конфликт се задълбочаваше, за части от секундата искаше да напусне кабината, но се удържа, прекръсти се и се примири че или ще убива, или ще загине. Погледна крилата си, видя черните Х-ове на бял фон, знака представляващ родината му, видя двете стърчащи изпод крилата дула, видя родната си земя и реши че си струва абсурдната му саможертва.... И в очите му пламна огъня на омразата, усети как се слива с животинската студенина на металния си орел. Бе готов да убива... Точиците в небето наближаваха, ставаха по-големи и по-големи, летящи крепости Б-17 и Мустанги P-51 прииждаха. Слънцето влизаше в стъклената му кабина вдъхвайки лъч надежда, и скривайки го от взора на ятото което по брой превъзхождаше неговото.

  Секундите се проточваха заради адреналина който бушуваше в тялото му. Часовникът в кабината сякаш надвикваше мотора и първичния му рев със своето тихо тик-так, тик-так. Застана на мерника, най-накрая тренировките и сухата материя щяха да са му от полза когато изневеряваше на душата си. Видя големия черен форт идващ срещу него, насочи мерника към лявото крило, спря се на двигателя от вътрешната страна. Носовият картечар започна да го обстрелва макар и безуспешно. Надигна леко носа. Натисна кратко. Жълт откос се насочи към тъмната крепост и откъсна черното и крило, оставяйки я да пада като смачкан лист хартия към земята. Зарадва се че бе наранил само метал и бе останал жив...

  Извърна самолета, набеляза нова черна цел. Задният картечар започна да го обстрелва стремейки се да опази себе си, екипа си и смъртния товар който трябваше да „доставят“. Не му остана длъжен, макар да виждаше ужасените му очи в които се четеше чисто човешки страх. Натисна спусъка и малокалибрената картечница заби няколко от сините си жила в големия черен самолет, пускайки една душа на свобода... Насочи се към двигателите на птицата. Два откоса, пуснати с помощта на лекия танц на опашката му, взривиха дясното крило, подпалвайки и резервоарите. Усети как прелетя през черен облак. Животинското надделяваше в него и макар да съжаляваше съдбите чиито ход бе прекъснал желаеше още...

   Хвърли поглед назад и съзря един сив ястреб дебнещ неговите крила. Усещаше взора му, тънкото изчакване за грешка която да доведе до фатален откос за него и крилатия му приятел. Дяволът със сигурност се наслаждаваше на бала който бе организирал на металните птици и ездачите им. Една след друга маневри, като старинен дуел, двете птици играеха благородна игра на живот и смърт. Във времена когато бомбени килими заличаваха градове, когато с едно дръпване на спусъка можеше да убие нищо неподозиращ човек, той и преследвачът му имаха чест в своя бой. Уменията му наклониха везните в негова полза и макар металиково-сивият Мустанг да бе по-добър самолет от неговия, то сега той гонеше.

  Насочи мерника си... притаи дъх... две жълти стрели се отправиха към опашката на ястреба. Загуби я... и започна да се клати из въздуха като продънена лодка преобръщана и преобръщана от бурно море. Пилотът нямаше какво да губи и откри огън в отчаянието си. Куршумите летяха навсякъде и един рани крилото на орела. Самолетът се разтресе, започна да поднася на една страна. Видя голяма дупка на крилото си, видя и тънка бяла струйка която изтичаше от самолета му, значи и резервоарът му беше пробит. Погледна назад и съзря нов хищник дебнещ ранената му птица. Знаеше че ще умре, въпросът беше как... 

И отговорът не дойде късно. Бореше се с управлението, с паниката си, с това че времето му изтича, когато съзря още една черна птица. В черните и криле той видя своята надежда да се спаси жив. Успяваше да отбягва откосите на ястреба зад него, но не и тези на картечарите пред него. Един заблуден куршум почти уби орела му, рани 12 цилиндровото му баварско сърце, което започна да хвърля черния си дим подобно на кръв върху предното му стъкло. Даде пълна газ, усещаше как самолетът му малко по малко си отиваше, и искаше поне да бъде щастлив в края си... Метрите до черната птица се топяха като масло на топла филия. Започна да стреля с малокалибрената картечница без да вижда какво цели. Видя че изстрелите от самолета спряха, значи бе убил картечарите които го обстрелваха. Отвори люка, извъртя самолета, насочи го право към черната птица и катапултира. Обреченият му на смърт орел за последен път влизаше в боя, жертва се за да спаси ездача си... 

  Започна да пада към земята, ястребът го изгуби от взора си след мощната експлозия, която вероятно го запрати в небитието. Пусна парашута си по-късно за да не го застрелят като учебна цел. Вятърът го поде, и леко-леко започна да се спуска след първоначалния удар който парашута му нанесе, забавяйки го от 300 до 20 километра в час. Заболя го но беше сладко, отново бе останал жив. Стъпи с крака на земята, откачи парашута. Целуна още росната трева. Видя отново красивото синьо небе озарено от лятното слънце, очернено с пушек и отломки летящи към земята. Не бе се приземил в родината си, беше в пустошта, красиво и самотно парче земя гледано от високо. Огледа се по картата, погледна компаса който взе за сбогом от верния си орел и се запъти към дома. Пътешествието му щеше да е дълго, но никой не узна дали той се завърна. Само легендите останаха, за тези които оцеляха. Легендите за юначеството на едно дете... 


Часът е 3:34, датата 5 март 2007 
Макар разказът да е измислен, посвещавам го на паметта на българските летци бранили София и България от Летящите крепости B-17 и техния унищожителен товар. 
МИР НА ПРАХА ИМ!

1 коментара:

Д-р АЛУ каза...

Това си ми го показвал и преди. Много е хубаво,създава много добра атмосфера. Стойностно...