Нова година, ново име?!

неделя, 28 декември 2008 г.

Привет на всички, от март насам този блог не е само мой, но досега оригиналното име стоеше. Вече сме четирима души, новата година чука на вратата и дойде време за лек референдум. А именно:

Какво име ще отива най-много на блога?
Предложенията ще се приемат под формата на коментари към този пост,
времето е до 8-ми януари 2009-та година.
В последствие най-вероятно ще се реши чрез анкета кое име да бъде.
(което не изключва старото име да пробъде :D )

Коледа

четвъртък, 25 декември 2008 г.

Време е за кратък, но доста несъстоятелен пост за това събитие.
Ииии.... знаете ли какво? Смятам да сменя темата.
Ще си говорим за една думичка - мерси.
Гадна френска чуждица от времето когато народа се е радвал най-много на бананите на Бай Тошо по нова година, когато негрите от куба са ги пращали към останалите комунистически страни със солидна доза плюнка и пот. Дума която символизира всички чуждици някога пораждали се по една или друга причина в нашата реч. Дума която ме отвращава повече от псувня. Псувните поне не ти напомнят, че шибания френски (наблягам на ФРЕНСКИ, като свирка, като свирите им като разпасани проститутки(доста по разпасани от обикновените, защото ги кефи да имат трипер, сифилис и СПИН едновременно)уф, отклонявам се) е успял да наложи думата си за благодарност в Българския ни роден език. Само го чуйте как звучи:
Мерси... мирси... по гейско не можеше ли да звучи ( в тази връзка извинявам момичетата щото френското при тях е по природа, а не придобито по изкуствен подмолен път на френското правителство да превърне мъжете в гейове и да намали като цяло популацията на света. А иначе я има и др страна - yuri pwnz. Питайте Др. Алу). Да ти виси. Или вече е паднал? Къде го изгуби е? Някаде като минаваше през розовата сграда с каубоя отпред? Мда, сега мисля да отстъпя на 50 крачки от тебе и да издействам ограничителна заповед. Въпреки, че ще е по лесно да те заколя... АМА ТОВА МНОГО ЩЕ СЕ ХАРЕСА НА ПОЛИЦАЙТЕ ОТ ЦЕНТРАЛНА АВТОГАРА,НАЛИ! ВСЕ ПАК ЗАТОВА МЕ ПРОВЕРЯВАТ ВСЕКИ ПЪТ КОГАТО МИНА ОТТАМ ДА НЕ САМ СТАНАЛ СЕРИЕН УБИЕЦ ЗА 2 СЕДМИЦИ! уфф, пак се отклоних.
Та думата ми беше, че дори ВЕЛИКИТЕ РОДОЗАЩИТНИЦИ, за какъвто се има Пефо, от блога, също използват гадната чуждица и после се правят, че не е така. Emo cocksuckers....
Anyways Коледа е, затова ще спра със словестната диария и ще ви оставя да си празнувате и да се радвате на подаръците си.
Пък токувиж на другата сутрин няма да има аграри, емовци и секви други идиоти.... Yeah, I wish...

40 поста, хо-хо-хо

сряда, 24 декември 2008 г.

Здравейте всички знайни и незнайни читатели на скромната ни онлайн колиба, днес имам специален повод за празничен пост - за 9 месеца успяхме да избълваме цели 40 поста! Невероятно нали?!

Че е и Бъдни вечер, двоен празник значи. За тези които не празнуват по един или друг повод - дано си го отпразнувате някъде със семейството.

Та така, според математиката ми средно по 1 пост на седмица не звучи твърде зле.

Иначе, с hellmessenger си бихме шута предсрочно понеже във факултета нямаме заверки и се прибрахме по-рано. Аз в събота с влака, той с автомобил в понеделник. Третия Жоро се прибра вчера по обяд, а Диан го очакваме скоро.

Яко е да си вкъщи, в малкия град, а не в голямата и разпльокана столица. Имат сняг гадовете и им завиждам за което в момента, но да се оправят, аз съм си вкъщи. Нищо че 19 години живея в тази кутия, яко ми е да си гледам елхата до монитора, елхата в моята стая и прочие и прочие. И познатите се прибират един по един, и Нова Година чука на вратата.

Дано да си намерите подаръци утре под елхите, а ако не, идете при Дядо Коледа с рекламация. Край на поста поради липса на идеи. И Весела Коледа

моите 6 неща

неделя, 21 декември 2008 г.

Костадинов ме накара да напиша и аз 6 неща, които ме карат "да цвърча от щастие"
Те са:
1. Боб
2. Бира
3. Стара планина
4. Няколко жени дето познавам ^^
5. Понетрибири (една манджа от "Дон Домат")
6. Леглото ми като го надуша след цял ден мозъчно пържене в университета
7. Ще цвърча от щастие ако пребия един колега дето мяза на пръжка с косми и с лице на премазан картоф, който са прай на всезнайко, ама не знае как ше му размажа черния дроб по асфалта!

Щафета, или нещо подобно....

четвъртък, 18 декември 2008 г.

Та тъй де, господин д-р Алу пожела да напиша нещо.... еми как да не се отзовеш на призива му. Сега, 6 неща които ме правят щастлив. А де...

1. Хм... да видим към какво не съм безразличен... а, да. Бойните спортове. Невероятно е как да те удрят и ти респективно да удряш може да е толкова приятно. Или пък да те хвърлят на пода да ти се струва нещо прекрасно.

2.... Ок, запецнах.... Ще копирам малко един др. блогър и ще кажа музиката. Вероятно прекалено много се филмирам от нея :D Но наистина, само слушането на музиката която обичам може да ми оправи настроението.

3. Пак крада, ама разходките наистина са нещо, което ме прави щастлив. Особено като гледам автобусите и трамвайте как са наблъскани хората като сардини и ми става изключително приятно, независимо че стигат по бързо. Аз за сметка на това имам въздух, макар и малко позамърсен :D

4. Let us steal some more, shall we? Да речем семейството? Много са ми дали, много имам да им давам обратно. Заради тях съм това, което съм.

5. Хм... добре. Щастлив ме правят постиженията. Мда, много ги обичам. Особено, когато са дошли след много трудни моменти и когато знам, че съм ги заслужил. Мда, няма друго чувство като това за победа.

6.Усещане за превъзходство. Мда, друго нещо, което много обичам защото рядко ми се случва. Да усетиш как си по добър и то в несравнима степен от някои друг, особено човек когото ненавиждаш си е просто... неописуемо...

В заключение искам да кажа че съм арогантно копеле, но това е оправдано. Писах това приблизително 2 седмици ако не и повече. Наистина жалко че само толкова сок изцъцърках от ума си, но останалото отиде за информатика. Крадях, правих струвах, но го скалъпих. Жалко че приятелите не намериха място във списъка, въпреки че са един от най големите плюсове на живота.
Няма на кого да предам щафетата, защото не познавам блогъри които да не са писали и да не е поискано от тях да го напишат. Само държа Пешо да го направи във своя блог.
Ad infinitum и лека нощ.

Darkness (тъмнина)

сряда, 17 декември 2008 г.

 Ето и първото ми по-смислено произведение (с други думи разказ), писано миналата година с умерена доза метъл, нощно време и под влиянието на вдъхновения събрали се за към година. Публикувах го в www.bmwpower-bg.net , по-точно тук

  Късна есен. Денят се проточваше като сталактит, бавно и монотонно, тъмното небе придобиваше още по-тъмни краски с всяка изминала минута. Листа се гонеха по улицата, напуснали дървото, което ги бе родило, и попадаха под нечии гуми или обувки. Придората сякаш умираше, или не, по скоро се готвеше за белия сняг на зимата, който да затвори очите и, и тя да потъне в бял и сладък сън. Сякаш изгубен във времето, един човек се скиташе из мокрите от ръмящия цял ден дъждец улици. Самотните улици, намусеното време, лекият дъжд – всичко това нямаше значение за него, дори така му бе по-добре, по-леко. Нямаше никой, който да се преструва че му съчувства, а и никой не знаеше какво бушува в океана на мислите му, той бе сам със себе си.В последните две седмици бе преживял повече неща отколкото през целия си живот преди това - сякаш една ръка от Ада бе хванала съдбата му, невинно и жестоко, както игриво котенце подостря ноктите си... 

   Объркан в мислите си той вървеше, без да знае посоката, тя нямаше значение... „Човекът е човек когато е на път“ и тленно той вървеше по един пуст и самотен път, а в душата му същият този път бе препълнен с хора и думи, блуждаещи като призраци мисли за това как можеше да предотврати случилото се. Любимата му го напусна, очерняйки 4 от най-хубавите им години заедно, 4 години на любов се превърнаха в 4 предателство, което той още трудно преживяваше... Но това бе малка частица от тъмния, покосен от проклятие пъзел на живота му. Най-добрият му приятел бе убит, оказвайки съпротива на грабител, родителите му загинаха в планината, блъснати от ТИР без да имаха вина... „Изглежда че няма накъде по-лошо да стане“ си мислеше той по-рано същия ден, не знаейки какво му предстои. 

   Заради задръстването предпочете да остави колата си пред блока и отиде на работа, работа която ненавиждаше, но му даваше някакво положение в глупавата сборица от хора наречена общество. Преживяваше някак всеки работен ден под маската на закачлив и весел човек, но след като приятелката му го напусна осъзна че не си струва да се преструваш заради другите, да се усмихваш защото така е прието. Прекара деня почти като робот, не мислеше почти за нищо, не се интересуваше от нищо. По обяд телефонът му звънна. Чу познат глас. Съседът му съобщи че бяха откраднали колата му – една замираща синя акула, преживяла толкова добри и лоши моменти с него. Синята E24-ка, колата която го научи какво е да изпитва удоволствие от шофирането, да се усмихва при вида на всеки бяло-син пропелер красящ металните доспехи на някое Баварско творение. Кола, на която бе посветил и в която бе изпитал токлова много от най-чистите си чувства. Колата в която беше уличният хулиган със свирещите гуми, нерядко будили цял квартал хора, сякаш да провокират радост у тях че един човек, едно същество е щастливо. Наместо това, той отнасяше безчет обиди. Озлоблението ни, измъченият свят, всичкo ли иска да потъпче щастието в нас, нима човек е виновен че е щастлив?? 

   Второто му сърце, шестимата побратими в редица, шумният им хулигански рев или аристократичното им боботене, яростната акулска предница или сериозният и поглед, дивото и разумното, неговото 635 вече го нямаше, вече бе собственост на друг... Продължаваше да върви и размишлява колко е преходно всичко и въпреки това няма нищо ново под слънцето. Унесен в мислите си се сети за любимата си сентенция “Всеки ден е дар от Бога...”. Не бе кръстен, но това не му пречеше да вярва, да се моли, да има дух и душа а не просто съзнание подчинено на телесните желания. Надигна глава към черните облаци, почернели от сянката на синеок ангел и неговите разперени крила, капки дъжд влизаха в очите му, но това не му пречеше да отправи своята кратка молитва до Всемогъщия и му олекна макар и малко. Помоли Господ да прости на всички, дори на колегата му, който така го ненавиждаше че предизвика уволнението му по-рано същия ден. Пъзелът на живота му се разпадаше, разяждан от несправедливостта на света, около дупките от липсващите парчета зейваха нови, нямаше край... Вървейки видя новините на някакъв екран, видя познатия квартал, познатият блок и зловеща черна мъгла надигаща се от апартамента на съседа му. Видя пожарни, счупени стъкла, порутени апартаменти, единият от които бе неговият...поредният пирон в сърцето му бе забит... 

   Колкото и да мразеше съседа си, да ненавиждаше апартамента си, това бе неговият дом. Това го съкруши, осъзна че нищо няма смисъл, нито той, нито животът му... Нямаше за кой да се грижи, нямаше къде да отиде, нямаше хора на които да се опре, бе свободен но на ужасяваща цена. И след като нямаше нищо реши да рискува каквото имаше. Продължаваше да върви и съзря една самотна кола с ангелски очи и дяволски нрав, изоставена от собственика си така небрежно че ключовете бяха на таблото. В сумрака той се промъкна до нея, ловко измъкна мигача, обезвреждайки алармата за всеки случай. Докато го правеше усети нечий дух, дух на нещо познато, който позна едва като се качи в нея. Бе тръгнал да причинява зло другиму, отнемайки кола която не бе негова. За негово учудване обаче това беше неговото зверче, молитвата му бе чута, но той бе направил избора си, да рискува всичко което има... 

   Изключи я от скорост, загаси фаровете и я избута две преки встрани, за да не се усетят крадците че плячката не е тяхна вече, запали двигателя и с тихо боботене се изнесе от квартала. Мракът погълваше мислите му, бе възседнал своя демон, който не веднъж го бе спасявал на косъм. Запъти се към планината, последното му убежище, убежище за мислите му, потънало в океана на черното небе като рибарска лодка блъсната от призрачен кораб. 

Минаваше на червено, препускаше в адски галоп без да има трафик или полиция която да го спре. Времето се влоши още повече и той отне газта. Гръмотевици разтресоха свода, светлина разпори небето и в светлината и той видя че още една кола е в неговата посока. Двете коли спряха една до друга на светофара. Нова светкавица. Изведнъж осъзна откъде познава колата и шофьора и – същият задник заради който го уволниха. С третата светкавица дойде още едно просветление – до колегата му, на предната седалка бе приятелката му... тя го бе изоставила заради положение, пари и страст към материалното. Двамата се усмихнаха ехидно, мъжът изфорсира двигателя който му беше набор, но желязно си вършеше работата. Той прие. Изфорсира своя двигател, акулата бе готова за атака. Жълто... 

   Дали за да предскаже какво ще се случи, вместо зелено имаше просто едно черно петно. Смъртното състезание започна със секунда покой ... колите не се движеха, само кълбата от дим, писъците от Ада и мирисът на изгоряла гума подсказваха какво ще последва. Несъмнено Дяволът бе наблизо дирижирайки симфонията на два звяра готови да бъдат диви които танцуваха своя валс за последен път. Две задници поднесоха встрани, опитвайки да удържат въртящият момент, две сърца биеха като за последно, два крака натискаха газ-та до краен предел. Кобрата се изстреля с по-късата си първа скорост, но по-дългата втора позволи на акулата да си върне надмощието, четирите фара в огледалото се превърнаха в два червени стопа отпред. Дъждът се усили още повече, гръмотевиците също, а в съзнанието му бушуваше още по-силна буря, бурята на лудостта бе взела още една жертва. Кобрата мина на трета и двете смъртоносни създания се изравниха отново. За част от секундата той видя стоманената ехидна усмивка на колегата си, видя сините очи на приятелката си, които този път излъчваха студа в душата и, тя подигравателно му помаха. Това той видя преди светкавицата да угасне, отнасяйки със себе си още една частица от душата му. Адреналинът замъгли главата му до крайна степен, краткият прав участък вече го нямаше. 

   Планината ги прие в тъмните си криволичещи обятия. Всичко стана въпрос на умения... Гледани отстрани колите бяха величествени – те танцуваха своя танц по завоите, взимаха нагорнището като някаква загрявка, сякаш две деца си играеха на гоненица. Хлъзгавият път и малката видимост в призрачната планина не им пречеха, бяха сами а и беше по-забавно така... Унесен в скоростта и пътя, в късата права тъкмо акулата взе предимство когато съзря двама души да пресичат пътя. Една светкавица ги освети съвсем ясно. Той щеше да ги блъсне ако нещо в душата му не бе надделяло над животинската ярост която го движеше в момента. Започна да спира, доколкото бе възможно, в това време го задминаха двамата, които ако можеше щеше да унищожи с мисъл, отново му хвърлиха по един ехиден поглед, преди да го изгубят от взора си. Спря точно преди да се блъсне в пешеходците. Видя лицата им, дрехите им, ужаса в техните очи от това че вече можеха да не са живи. А те не бяха. Не бяха и хора, а духовете на родителите му, загинали на същото място. Излезе от колата тръгна към тях, но те изчезнаха във въздуха. В същият момент се чу пищене на гуми, хрущящ звук от трошене на стъкла, скърцащ метал дерящ асфалта. Чу как кобрата бе сразена от огромна яма и назъбени камъни, звукът на деформиращи се ламарини, стъкла и кости го накара да изтръпне. Звярът бе взел своята жертва, а и той самият бе раздал наказанието което душата му така желаеше. Провидението отново му се бе усмихнало в най-тъмния момент, той бе щастлив, но на смъртна цена. Дъждът спря, той се огледа наоколо, отиде да види какво се е случило. От яростното преследване бе оцелял само той и вярната му акула. Но защо??

   Погледна нагоре, благодари на Бога за това което бе сторил за него и все пак се чудеше защо бе още жив. Облаците взеха да се разсейват, черният Ангел прибра крилата си и той видя пълната луна. Красива, загадъчна, и самотна, макар и в море от звезди. Дали това не бе самата му душа се чудеше той. Питаше се накъде да поеме, да вземе ли втория шанс който му бе даден свише или да предаде малкото си останало на произвола...

 “Утрото е по-мъдро от вечерта” си каза наум, качи се на върха с колата си и заспа преди Луната да залезе. Минаха няколко часа на неспокоен сън преди Слънцето да започне да се възкачва на небесния си трон. Погали го нежно с веселите си лъчи и го събуди. Той отвори очи, слезе от колата, погледна красивия си град, красивата природа, замисли се че нищо не бе се променило, а бе по-красиво от преди. Яростната буря сякаш не бе се състояла, просто лек дъждец бе напоил земята. Поседя още малко съзерцавайки красотата която бе пред очите му, погледна и изгрева още веднъж и си каза “Хубаво е да си жив, жалко че го осъзнаваме когато видим смъртта в очите”. Запали зверчето си и потегли. Нямаше посока, сърцето му само го поведе. И той нямаше против :)


Щафета (шпеков салам и бонус сирене)

вторник, 16 декември 2008 г.

Здравейте за Декември, ако следите блога все още, благодаря.

Днешната тема е за шестте неща, т.е. щафетата която Ник ми подаде (и чака аз да сервирам останалата маса явно)

Мина време, къде премислях, къде не ииии май реших какво ще напиша най-накрая. Като изключим факта че пиша в тетрадка с корица FASHION YOURSELF за 60! стотинки от книжарницата на ФМИ (където все още тонер нямат) И че пиша по време на лекция по Основи на програмирането, ето ги мислите ми в печатно-вербален вид:

1. Семейството ми: Искам да благодаря на мама, на тате, на бате и т.н. Радвам се че имам обща кръв с толкова мили, добри и ерудирани хора. Едно от най-хубавите неща е когато си вдигна чуковете и отида на гости в другия край на града, където още от вратата те посрещат с искрена усмивка и нескрита радост в очите. Мир на праха на вече заминалите си от този свят и дано да се запозная и с по-далечните си роднини скоро. Срамота е да не познаваш рода си.

2. Тук ми е трудно да го напиша ясно и точно: ПРИЯТЕЛИТЕ - за къде без тях, всеки има своите, предполагам всеки се чувства добре сред своите. Яко е да има с кого да си кажеш две приказки, да споделиш радостта си или да си изкажеш мъката без да бъдеш съден.  Много са моментите в които не ми е достигало малко и са били до мен, много са и тези в които ми е трябвал един здрав шут в задника за да се съвзема и да продължа напред. Не винаги съм съумявал да им се отблагодаря подобаващо, но бъдещето е пред всички ни. И пейките, масите, къщите също, важното е повод да има (дано се сетите какво имам предвид). 

3. Живота... Почти всеки ден се радвам, че съм жив, че съм стигнал дотук, макар и да не съм постигнал много. Не съм постигнал и много мечти, колко детински, колко не-толова, но мисля че съм бил насреща за своите, когато е трябвало и съм можел. Това ми стига(засега).

4.Природата - да, точно като малките деца се впечатлявам от красотата на изгрева, залеза, или отражението на луната в локвите. Дребно е, но създава настроение да видиш как слънцето си проправя път през оределите клони и и се издига сред оранжевикавите сутрешни облаци или да гледаш полета на ято птици. Или летния дъжд след безспирните жеги. Малко се отплеснах... Огледайте се...

5. Ядене и пиене!!!

Ник, провокира ме и го включвам. Какво се прави лятно време с група безделници, пейка/парк/полянка - ми пие се БИРЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪ! и се вършат глупости. Яденето и пиенето са основна потребност за да останеш жив (според д-р на Бирените науки Г.Костадинов). Следователно трябва да ти е яко дори да ядеш комат хляб със сол/шарена. Бира и шкембе също е строго препоръчителна комбинация, както и мусака с кисело мляко. Death to all who oppose the боб чорба!!!! И кюфтета. И лютеница. И така до края на света...

6. Изтъркано е, но ще го кажа и аз: музиката. Музика с енергия, със сила или просто с красива и хармонична мелодия. Музика, която да те кара да се замислиш или която да те докосне с послание. Музика със смислен текст.  Групи и стилове няма да изброявам, познавате ме (май).

Collect some stars to shine for you,
and start today, cuz there are only a few
the sign of times my friend

Надявам се да ви е било интересно, не съм сигурен дали този беше най-добрия избор, има още много неща които си струват - да побеждаваш, да се издигаш духовно, да твориш....

Най-важното да си щастлив е да слушаш сърцето си, да слушаш и разума си, да си спокоен и здраво стъпил на земята... И БИРА! (наздраве Ник)

Щафетата я оставям на другите двама адаши и на "новодошлия" в онлайн-дупката ни другар однокласник Диан. Ну давай давай...

Мнение от отвъдното(тоест чужбина)

събота, 6 декември 2008 г.

Привет, народе. Майо нейм ис Диан.

   Аз съм българин студент в Русия и имам намерението да ви разкрия тайната на щастливия народ. 

   Първото, което идва на ума ви сигурно е - ВОДКА! Все пак от 4 млрд литра които се изпиват всяка година в целия свят, 2млрд се изпиват в Русия...Е да, но това е кратковременно щастие последвано от дълговременно нещастие. След като изпразните главата си от спомените за миналия петък и оная бутилка прозрачна течност, която ви дойде в повече, се сещате - "А ми да! Рускините! Какво по голямо щастие?" Повярвайте ми, ефекта е същия, само че усезаемо по силен. Наистина те са великолепни създания, но противно на очакванията ми, се оказа, че те също разсъждават, мислят, действат като всички останали...жени...Мечтите ми/ви за руси красиви създания с чуство за логика и благоразумие май се изпариха като зарплатата на конструктор в General Motors(една друга тема :) ). 

Та до сега разбрахме, че щастието не е в водката и жените. Явно не е и в нефта след като той поевтиня с около 60%.  Истината, е че руснаците са щастлив и горд народ, защото притежават манталитета на победители. Силата на Великата страна! Не че състоянието им е цветущо! И те ходят бедни и дрипави, карат москвичи и волги, и се оплакват от 1лв/литар цена на А95. Просто главити им винаги са вдигнати, винаги със среден пръст към Щатите  и към тези които ги упрекват в нещо. И в това е "тайната". Те Винаги са прави(или поне са на това мнение)! Гордост граничеща с безумство. "Едничка власт в света признавам, властта на собственото Аз!" Но в случая  "Аз" не е един човек, а един народ. Мога много примери да изброя(на които лично съм бил свидетел) за да подкрепя думите си, но те няма да са достатъчни, за да опишат точно за какво става дума.

Преди да дойда в Русия, често слушах/гледах/четох всякакви неща: Че хората живеели в мъка, че Русия едва ли не била контролирана от олигархи, че ако напсуваш президента ФСБ в същия миг ще те убие със снайпер от някой покрив(ха-ха ама и такова имаше). Тези неща естествено са пълни глупости, но дори и да бяха истина щях да твърдя, че не са, защитавайки една велика страна, която знам, че може да защити мен ако се наложи.

Та ето и накъде бих с толкова много "свободно изказани, без подръжка" думи: че и България е велика страна! Та по-велики от нас няма, 13 века в една от най-напечените точки в европа. То и бай Ганио ако му дадеш Англия или Италия ще проживее 2000 години. Като има само вода наоколо... А виж Велика България кой ли не е идвал при нас, и кой ли само не сме пляскали по дупетата задето са се губили на наша територия. Често докато бях си бях у дома и гледах всякаква американска порнография(не порно бе извратеняк), си мислих " леле тия още малко ще ни накарат да се мразим, че сме българи".                                    Някакъв велик мислител беше казал нещо от рода на това, че човек трябва първо да се самоопредели като личност, а после да реши какво иска да направи в живота си.

Е Българи? Определяйте се! Вие Мадони ли искате да сте или Крумовци?