Жажда

Библиотеката беше пуста по това време на деня, неговия край. Но всъщтност тук никога не беше гъмжало от живот. Малцината посетители идваха най-много за половин час, докато намерят книгата, която търсеха, и после отново си отиваха. Книгите от своя страна бяха покрити с дебел слой прах, подредени по дългите лавици. Много от тях останаха непрочетени. Зад бюрото стоеше човек с очила и четеше книга, отбелязвайки си в тефтерче по важните неща. Капки пот се стичаха по лицето му, покрай веждите и по прилежно изгладената му брада. Той трескаво четеше и записваше с всичката скорост, на която беше способен.
Срещу него, в сянката, на полусрутено кресло седеше друг силует и потропваше нервно с крак. От време на време библиотекара вдигаше поглед, за да погледне госта си, който му отвръщаше с поглед изразяващ неговата досада, че е принуден да стои и да чака. При тази ситуация избиваха нови капки пот по младото чело на усърдния библиотекар. Всъщност той изглеждаше странен в такава обстановка. Беше в разцвета на силите си. Повечето хора започваха да се реализират в професията си на тази възраст, търсеха любовта. Но не и той. Той доброволно беше останал тук, за да помогне на западащата библиотека. Парите не бяха много, но не го интересуваше. За него беше важно книгите да стигнат до този, който ги търси. Където и да беше той.
Гостът се прокашля. Очите на младежа го стрелнаха за момент, после ръката му започна да се движи още по бързо по малкото тефтерче. Очите на силуета гледаха настоятелно застаналия зад катедрата библиотекар. Нямаше намерение да остава още много дълго тук. От една страна обстановката не му харесваше. От друга имаше и много по важни неща да върши от това да помага тук. Краката нервно тропаха по пода, ръцете барабаниха по стола. Това беше. Или тръгваха сега, или го оставяше да се оправя сам.
Тъмния силует стана от стола и излезна на светлината на старата лампа. Опашката му удряше нетърпеливо пода, а очите му като че ли искаха да прогорят дупка на мястото на малкия човек, навел се над книгата.
- Време е да тръгваме! - изръмжа демона.
Библиотекара вдигна стреснато поглед и погледна госта си в очите.
- Не може ли още... - започна да моли той, но беше прекъснат
- Чаках те достатъчно. Да вървим.
- Но тъкмо стигнах до...
- Не ме интересува. Идваш с мен или само си ми загубил времето да те чакам?
Младежа погледна книгата и след секунда размисъл я затвори, прибра записките си и се изправи.
- Да вървим тогава.
Демона кимна като на себе си и тръгна. Човека притичваше до него. Минаваха през коридори, които библиотекара се изненадваше да види. Беше обикалял сградата милиони пъти, но никога не беше ги виждал. И тази врата не трябваше да я има там. Никога не беше подозирал че има мазе. Но тези стълби доведоха до някакъв друг непознат коридор. А по дълбоко в нея пътят се раздвояваше. Водача му изглеждаше напълно уверен докато го превеждаше през залите и коридорите, които изглеждаха напълно непознати на младежа. Изведнъж двамата се изправиха пред огромна червена врата.
Демона започна да се разтапя и да се просмуква в пода. Библиотекара гледаше изплашено как гида му изчезва.
- Чакай! - извика - Какво правиш?!
- Показах ти каквото искаше. Останалото зависи от теб. - отвърна другия, преди да изчезне съвсем.
Човека преглътна и погледна вратата пред себе си. Краката му като че ли искаха да го отдалечат от това място, да го запратят възможно най-далеч от това проклето пространство. Но същевременно мозъка му осъзнаваше, че няма връщане назад. Най-малкото защото не познаваше пътя и не можеше да го намери. Още преди да довърши мислите си, от стаята го извика познат глас.
- Колко мислиш да стоиш отвън? Влизай най-накрая.
Младежа погледна стреснато за пореден път огромните крила на вратата. Само момент му беше нужен, за да реши. Портата се разтвори бавно, със скърцане. Вътре имаше зала копираща тази, която библиотекаря беше напуснал преди малко. За разлика от нея обаче книгите тук бяха като нови, а в центъра вместо катедра имаше огромен дървен трон. На него човека видя себе си.
Копието вдигна ръка и каза:
- Здравей.
- З-з-здрасти. - отвърна притеснено новодошлия.
Изглежда реакцията му се стори смешна на седящия в креслото, защото той се разсмя гърлено и силно. Това не беше весел смях. Звучеше по скоро като подигравка. Още в момента, в който го чу, младежа беше смразен. Не знаеше какво да каже или направи, за да спре този звук.
- Не се притеснявай, нищо няма да ти направя. - каза през смях копието, след което стана и тръгна към библиотекаря. - Ти си тук, за да искаш нещо от мен, нали?
- Д-д-да. - отвърна той, заеквайки.
- Ами тогава казвай. Ще ти дам каквото знание поискаш. Разбира се на определена цена.
- Но ти не си.... - заекна отново човека.
- Кой ти каза, че не съм аз? Ти какво очакваше? Огромен, червен демон с крила, рога, опашка и копита ли? Изглеждам като този, който ме призове, живея във всеки един човек.
- Но навсякъде беше описан като...
- Хората, които са написали тези книги дори не са се срещали с мен. Това са измислици, които те са видели или насън, или в пристъп на лудост. Това само показва колко са повърхностни са вашите познания. А сега, желанието ти.
- Д-д-да, желанието ми. Аз искам..... искам.... - библиотекаря изглеждаше все едно след малко ще се обърне и ще избяга през вратата.
- Знам какво искаш, но не мога да ти го даря преди да ми го поискаш. - каза копието и се усмихна. - Така че давай, не се стеснявай.
Думите изглежда не успокоиха ни най-малко събеседника му. Той продължи да пелтечи известно време. Когато най-накрая събра смелост, каза бързо:
- Искам всичкото знание за света.
- Прекрасно, значи все пак може и да получиш това, за което си дошъл.
В протегнатата ръка на домакина се появи химикалка и той започна да пише във въздуха. Когато свърши, на мястото, където пишеше, се появи лист и думите се отпечатаха там.
- Сега остава само твоя подпис.
Младежа още се колебаеше.
- Какво ще ми струва това? - притеснено попита той.
- О, само известно време служба. Както знаеш имам интерес в човешките души. Ако ми доставяш по няколко на седмица в период на... да речем 1 година, ще сме квит.
- А как се доставят? - попита още по стреснато човека.
Копието се разсмя пак с гърления си глас.
- Не е ли очевидно? За да се отдели душата, тялото не трябва вече да функционира. А когато това стане, аз ще съм наблизо, за да си прибера каквото ми трябва.
Библиотекара потрепера.
- Но това е ужасно! Не мога да направя подобно нещо!
- Това е цената на онова, което искаш. А може би знанието не ти трябва толкова. Какво би направил с него и без това?
- Щ-щ-ще го предам на хората... За да знаят защо живеят и как да бъдат по добри.
Копието отново се разсмя.
- Колко себеотрицателно... За другите... - продължаваше да се смее той. Когато най накрая се овладя каза. - Избора е твой. Приемаш, и ми служиш за една година, или отказваш и се оказва, че си загубил времето и на двама ни.
Стаята като че ли се разлюля за младежа. След секунда колебанието отмина, човека грабна химикалката и се подписа във въздуха.
- Идеално! - почти изкрещя домакина и се усмихна ненормално широко. Пергамента се обгърна в пламъци и изчезна в тях. - Сега, моята част от сделката.
Копието протегна светкавично ръка и докосна челото на библиотекаря. В следващия момент той почувства мястото като прогорено. Все едно някой се опитваше да пробие черепа му с нажежен шиш. Лицето на стоящия пред него представляваше грозна усмивка, която изкривяваше всичките му черти. Скоро нищо човешко не остана в това лице, всичко беше заменено от ухилена гримаса. Понечи да се отдръпне, но осъзна че не може да помръдне. Болката изчезна почти толкова изненадващо, колкото се беше и появила. Той стоеше на пода и дишаше тежко, с хриптене. Краката не го държаха и падна на колена. Погледна ръцете си. Приличаха по скоро на кости, отколкото на ръце на човек. Големи старчески петна ги бяха покрили.
- Какво направи с мен - попита непознат, старчески глас.
- Дадох ти каквото поиска. - отвърна гримасата. - За да се добие подобно знание се искат десетки години. Не можеш да получиш едното без другото. Но все пак.
Грозното лице щтракна с пръсти и човека възвърна младия си облик
- А сега имаш една година да си изплатиш дълга, след което живота ти ще свърши и ще дойда да прибера душата ти. Дано си доволен. - разсмя се за последно демона.
Стаята започна да се размива, превръщайки се в тъмнина. Библиотекаря вдигна стреснато глава от книгата, на която беше заспал. Огледа се и се запита дали това не беше само сън. Часовника на стената показваше 6 часа. Младежа стана, провери тефтерчето със записките си, след което го хвърли в коша и излезна забързано през вратата. Имаше много работа да върши.

*************

Уффф, тва нещо излезе по дълго отколокото го мислех... 2 и половина е, спи ми се, ще допълня тва когато намеря време.//////
Yawn. 10 сутринта. Идеалното време да обяснявам кво съм правил предната нощ. А аз кво правех, писах глупав разказ щото се ядосах на предния пост и на един блог. Мда, завистта е едно от най-силните ми оръжия. Ако не завиждах кат идиот нямаше да правя нищо, освен да се чеша. Както и да е, тва е разказа ми, дано някой му хареса. Като цяло смятам да го променя, ако някой му се занимава да следи промените, ще отбележа с нов пост, че съм променял нещо. Блах, мразя си словоизлиянията...