Огньовете при стените ставаха все по големи. Непристъпната крепост извличаше последните глътки въздух от планината, която я приютяваше. Всъщност все още имаше много време докато битката привърши, но Бакча виждаше края и. Паднеха ли стените, оставаше малко до трона на Зул’Джин и изгарянето на някога великата тролска империя. Елфската армия не можеше да бъде преброена от кулата, на която шаманa стоеше, но той предполагаше поне хиляда войника, ако не брои магьосниците, които изсипваха огън върху троловете срещу тях. Прогорените рани пречеха на тролската кожа да се регенерира и така защитниците намаляваха с огромна бързина.
Мислейки за това, малко огънче се появи в ръката на Бакча. Той го гледа известо време. Единствено огънят беше останал да подкрепя шаманите от рода Амани. Всички останали стихии им бяха обърнали гръб, поради прогресивно нарастващия инерес към вещерството и използването на сянката като оръжие. Тролските вещери от край време бяха известни като едни от най – способните лечители и познавачи на всички билки в света, но новите опити за овладяване на сянката беше довела до тотално изоставяне на тези традиции и потъването във водовъртежа на търсене на все по голяма сила. Като резултат стихиите останаха глухи за молбите не само на вещерите, но и на шаманите. Една по една, безусловно. Първо беше живота, който отказа да бъде използван в едно с тоталната си противоположност. После водата, земята, и въздуха. Единствено огъня остана, подхранван от постоянното желание на тролските шамани за битка.
В малката стая влетя Занар с гневна физиономия.
- Падаме! – изкрещя той истерично.
- Знам. – отвърна му кратко Бакча. – Друго?
- Не бъди толкова спокоен! Какво да правим?! – продължаваше да вика воина. Беше облечен в стандартните за офицерите доспехи, изковани от мед и украсени с лица на черепи.
- Спокоен съм, защото още отначало знаех, че това ще се случи. А относно какво ще правим, събери женските, които не са заети със защитата и лекуването, малките и ранените, които могат да се движат сами.
Занар пребледня.
- Нима ще бягаме? – гласът му беше притихнал.
- Да. – изглежда това беше първия път, който офицера беше чувал подобно нещо. В преданията, които би трябвало да представят тролската история, никога не се споменаваше някой да е предлагал подобно нещо. – Не очаквах да ме подкрепиш. – продължи той, гледайки как зениците на другия трол се свиват.
- Никога! Няма да направим подобно нещо! – отново закрещя воина.
- Добре тогава. Рода Амани си отива. – каза Бакча извръщайки поглед към стените. Те едва се държаха пред поредния напън на нападателите да проникнат.
- Не! Ще намерим начин да…
- Да спрем елфите? – шамана се обърна пак към събеседника си. – Мечтаеш ли или наистина мислиш, че е възможно?
Офицера остана безмълвен след последното изречение. Явно беше осъзнал безизходицата, в която крепостта се намираше.
- Защо тогава стоиш тук? – извика той най-накрая намерил аргумент. – Не трябва ли да правиш всичко възможно, за да я спасиш?
- Безсмислено е, нямам пълната си сила, пък дори и с нея не бих могъл да направя много, за да ги спра. – отвърна спокойно другия. – Но си прав. – трола се изправи и се обърна изцяло към боеца. - Трябва да направя нещо. Ще ми помогнеш ли или ще стоиш тук?
След кратко колебание офицера се намуси и кимна. Разбраха се да се чакат на една от пролуките в стената, която водеше на изток. Там ловуваха едно време троловете, преди столицата да се разрасне и да се използват полетата, до които стигаше, заради повечето дивеч.
Докато воина слизаше по стълбите, шамана хвърли последен поглед назад, към стените. И видя че те вече не спираха ордата. Елфите бяха проникнали. Нямаха много време. Бакча се дръпна от прозореца и отиде до източната стена. Огромния щит, който висеше там изглеждаше прашясал. Не го беше използвал от незнайни времена. Май даже никога. Надяваше се все още да може. Бавно го свали от стената и го огледа. Имаше много орнаменти, със задължителните за троловете черепи. Помнеше как го получи от миналия шаман на предишното му отделно племе, преди Зул’джин да дойде и да го присъедини към разрастващата се империя. Тогава Бакча се чудеше за какво ще му трябва, тъй като го беше заслужил повече с използването на две оръжия и умението му да ги подсилва със стихии и стария шаман беше казал „С мъдростта ще дойде и нуждата да го ползваш.” Все още не можеше да определи какво значат тези думи, но сега усещаше, че времето да го използва е дошло.
Елфите проникваха все по-бързо. Занар беше успял да събере голяма група от малки и женски на уреченото място, както и четирима обикновени воини. Всеки l6;т тях носеше малки брадвички за мятане на кръста си, а на гърба големи брадви за да си проправят път нагоре. Те гледаха с някакво презрение шамана. Явно не одобряваха напълно това което правят, но изглежда бяха готови да изпълнят този дълг. Това силно нараняваше честта им, тъй като бяха далече от битката. Но в момента оцеляването на клана беше много по-ценно от гордостта им. Няколко стрели прелетяха от по-ниските нива. Офицера даде знак за тръгване. Той, Бакча и останалите воини направиха полукръг около изтеглящото се население и се оглеждаха за неканени гости. Като по покана двама елфа се изкачиха по стълбите в търсене на оцелели и видяха евакуацията. Моментално се чу вик от двамата, преди да бъдат разсечени от войниците ескорт. Сигнала обаче беше даден и скоро щеше да пристигне по-голяма група. Занар каза нещо на един от воините, който кимна със странно изражение и започна да си пробива път между напускащите града цивилни. Явно щеше да бъде водач за групата. Офицера от своя страна се затича към една къща в близост и изкърти някакъв претруфен герб от стената. Бакча нямаше идея как подобно украшение може да послужи като щит на опитния военен, но следващия порой от стрели му показа, че това не е проблем. Част от стрелите стигнаха цивилните и убиха някои от тях. Останалите видимо се забързаха и строя изглеждаше на път да изчезне. Занар се разкрещя и подредбата беше възстановена. Нови стрели, нови жертви. Последните бежанци се бяха измъкнали, когато пристигнаха въоръжени с мечове елфи. Бяха малка група – около десетина, но един от войниците, който се нахвърли безрасъдно върху тях, беше повален още при пристигането им. Малкия отряд бързо се насочи към входа и към застаналите пред него защитници. Занар нареди да се изтеглят от външната страна, но всички вече се бяха насочили натам. Прохода беше достатъчно голям за най-много два трола, или в този случай три елфа. Първите пристъпили не оцеляха дълго. Втората група имаше щитове, които ги запазиха от първия удар и им позволиха да контраатакуват. Още един от войниците падна, неспособен да се защити. Бакча, офицера и единствения друг останал войник бяха принудени да отстъпят назад, сражавайки l9;е с по един елф. Отзад дойде и третата група, но все още не можеха да излезнат от прохода. Когато втората група елфи падна, и те навлязоха на открито се чу вик и елфите се разбягаха встрани. През образувалия се тунел прелетя огнено кълбо и се заби в лицето на единствения останал трол от групата на Занар. Офицера пребледня при вида на магьосника, подготвящ следващата си магия. Отдръпналите се елфи подновиха атаката си, но бързо бяха отблъснати. Второ огнено кълбо се заби в щита на Бакча, разпръсвайки огън наоколо. Брадвата на Занар полетя през все още не затворения тунел от войници и се заби в черепа на магьосника. Веднага след това порой стрели го свари неподготвен и той падна мъртъв на земята. Единствено Бакча остана, а през прохода минаваше нова група от три елфа. Този по средата пламна преди да стигне края на коридора. Другите двама го оставиха и се засилиха към останалия трол, покривани от порой стрели. Беше безизходна ситуация. Една стрела прониза лявото рамо на Бакча. Той заби щита си в земята и помоли огъня за една последна услуга. Мечовете на двата елфа пронизаха гърлото му. Започна да се свлича към земята. За последните няколко секунди живот милиони мисли преминаха през обърканата му глава. Ето че той умираше. Нещо му подсказваше, че щеше да се стигне дотук, още от първия момент, в който прие предложението на Зул’Джин. Защо ли не се спря тогава? Защо не послуша интуицията си? Може би беше заслепен от мечтите, които всеки трол таеше в себе си – да бъдат велика раса. Заслепен, точно както всички останали вождове, чиито мечти щяха да бъдат изравнени със земята. Заради арогантността на един.
И ето сега той умираше. Далеч от родната си земя, която трябваше да напусне, за да се присъедини към разрастващата се крепост на империята. Биейки се за чужди идеали, защитавайки чужди интереси. Въпреки това за един малък момент шамана беше видял това, което искаше – тролските племена обединени, около една обща цел. Могъщи, непреклонни, велики. За един кратък момент. Като този, докато издишаше за последно. Елфските войници подминаха трупа му с намерение да преследват бегълците. Огнена вълна изригна от забития в земята щит, изпепелявайки елфите и стволовете на дърветата наоколо. Огромните дървета поддадоха и се стовариха върху прохода, все още обгърнати в пламъци. Елфите едва ли щяха да могат да преминат през него, поне до няколко часа. Напълно достатъчно време напусналите града да се отдалечат достатъчно от oгньовете, които бушуваха в него. Трупът на Бакча тлееше бавно, затрупан под дървесата.
Мислейки за това, малко огънче се появи в ръката на Бакча. Той го гледа известо време. Единствено огънят беше останал да подкрепя шаманите от рода Амани. Всички останали стихии им бяха обърнали гръб, поради прогресивно нарастващия инерес към вещерството и използването на сянката като оръжие. Тролските вещери от край време бяха известни като едни от най – способните лечители и познавачи на всички билки в света, но новите опити за овладяване на сянката беше довела до тотално изоставяне на тези традиции и потъването във водовъртежа на търсене на все по голяма сила. Като резултат стихиите останаха глухи за молбите не само на вещерите, но и на шаманите. Една по една, безусловно. Първо беше живота, който отказа да бъде използван в едно с тоталната си противоположност. После водата, земята, и въздуха. Единствено огъня остана, подхранван от постоянното желание на тролските шамани за битка.
В малката стая влетя Занар с гневна физиономия.
- Падаме! – изкрещя той истерично.
- Знам. – отвърна му кратко Бакча. – Друго?
- Не бъди толкова спокоен! Какво да правим?! – продължаваше да вика воина. Беше облечен в стандартните за офицерите доспехи, изковани от мед и украсени с лица на черепи.
- Спокоен съм, защото още отначало знаех, че това ще се случи. А относно какво ще правим, събери женските, които не са заети със защитата и лекуването, малките и ранените, които могат да се движат сами.
Занар пребледня.
- Нима ще бягаме? – гласът му беше притихнал.
- Да. – изглежда това беше първия път, който офицера беше чувал подобно нещо. В преданията, които би трябвало да представят тролската история, никога не се споменаваше някой да е предлагал подобно нещо. – Не очаквах да ме подкрепиш. – продължи той, гледайки как зениците на другия трол се свиват.
- Никога! Няма да направим подобно нещо! – отново закрещя воина.
- Добре тогава. Рода Амани си отива. – каза Бакча извръщайки поглед към стените. Те едва се държаха пред поредния напън на нападателите да проникнат.
- Не! Ще намерим начин да…
- Да спрем елфите? – шамана се обърна пак към събеседника си. – Мечтаеш ли или наистина мислиш, че е възможно?
Офицера остана безмълвен след последното изречение. Явно беше осъзнал безизходицата, в която крепостта се намираше.
- Защо тогава стоиш тук? – извика той най-накрая намерил аргумент. – Не трябва ли да правиш всичко възможно, за да я спасиш?
- Безсмислено е, нямам пълната си сила, пък дори и с нея не бих могъл да направя много, за да ги спра. – отвърна спокойно другия. – Но си прав. – трола се изправи и се обърна изцяло към боеца. - Трябва да направя нещо. Ще ми помогнеш ли или ще стоиш тук?
След кратко колебание офицера се намуси и кимна. Разбраха се да се чакат на една от пролуките в стената, която водеше на изток. Там ловуваха едно време троловете, преди столицата да се разрасне и да се използват полетата, до които стигаше, заради повечето дивеч.
Докато воина слизаше по стълбите, шамана хвърли последен поглед назад, към стените. И видя че те вече не спираха ордата. Елфите бяха проникнали. Нямаха много време. Бакча се дръпна от прозореца и отиде до източната стена. Огромния щит, който висеше там изглеждаше прашясал. Не го беше използвал от незнайни времена. Май даже никога. Надяваше се все още да може. Бавно го свали от стената и го огледа. Имаше много орнаменти, със задължителните за троловете черепи. Помнеше как го получи от миналия шаман на предишното му отделно племе, преди Зул’джин да дойде и да го присъедини към разрастващата се империя. Тогава Бакча се чудеше за какво ще му трябва, тъй като го беше заслужил повече с използването на две оръжия и умението му да ги подсилва със стихии и стария шаман беше казал „С мъдростта ще дойде и нуждата да го ползваш.” Все още не можеше да определи какво значат тези думи, но сега усещаше, че времето да го използва е дошло.
Елфите проникваха все по-бързо. Занар беше успял да събере голяма група от малки и женски на уреченото място, както и четирима обикновени воини. Всеки l6;т тях носеше малки брадвички за мятане на кръста си, а на гърба големи брадви за да си проправят път нагоре. Те гледаха с някакво презрение шамана. Явно не одобряваха напълно това което правят, но изглежда бяха готови да изпълнят този дълг. Това силно нараняваше честта им, тъй като бяха далече от битката. Но в момента оцеляването на клана беше много по-ценно от гордостта им. Няколко стрели прелетяха от по-ниските нива. Офицера даде знак за тръгване. Той, Бакча и останалите воини направиха полукръг около изтеглящото се население и се оглеждаха за неканени гости. Като по покана двама елфа се изкачиха по стълбите в търсене на оцелели и видяха евакуацията. Моментално се чу вик от двамата, преди да бъдат разсечени от войниците ескорт. Сигнала обаче беше даден и скоро щеше да пристигне по-голяма група. Занар каза нещо на един от воините, който кимна със странно изражение и започна да си пробива път между напускащите града цивилни. Явно щеше да бъде водач за групата. Офицера от своя страна се затича към една къща в близост и изкърти някакъв претруфен герб от стената. Бакча нямаше идея как подобно украшение може да послужи като щит на опитния военен, но следващия порой от стрели му показа, че това не е проблем. Част от стрелите стигнаха цивилните и убиха някои от тях. Останалите видимо се забързаха и строя изглеждаше на път да изчезне. Занар се разкрещя и подредбата беше възстановена. Нови стрели, нови жертви. Последните бежанци се бяха измъкнали, когато пристигнаха въоръжени с мечове елфи. Бяха малка група – около десетина, но един от войниците, който се нахвърли безрасъдно върху тях, беше повален още при пристигането им. Малкия отряд бързо се насочи към входа и към застаналите пред него защитници. Занар нареди да се изтеглят от външната страна, но всички вече се бяха насочили натам. Прохода беше достатъчно голям за най-много два трола, или в този случай три елфа. Първите пристъпили не оцеляха дълго. Втората група имаше щитове, които ги запазиха от първия удар и им позволиха да контраатакуват. Още един от войниците падна, неспособен да се защити. Бакча, офицера и единствения друг останал войник бяха принудени да отстъпят назад, сражавайки l9;е с по един елф. Отзад дойде и третата група, но все още не можеха да излезнат от прохода. Когато втората група елфи падна, и те навлязоха на открито се чу вик и елфите се разбягаха встрани. През образувалия се тунел прелетя огнено кълбо и се заби в лицето на единствения останал трол от групата на Занар. Офицера пребледня при вида на магьосника, подготвящ следващата си магия. Отдръпналите се елфи подновиха атаката си, но бързо бяха отблъснати. Второ огнено кълбо се заби в щита на Бакча, разпръсвайки огън наоколо. Брадвата на Занар полетя през все още не затворения тунел от войници и се заби в черепа на магьосника. Веднага след това порой стрели го свари неподготвен и той падна мъртъв на земята. Единствено Бакча остана, а през прохода минаваше нова група от три елфа. Този по средата пламна преди да стигне края на коридора. Другите двама го оставиха и се засилиха към останалия трол, покривани от порой стрели. Беше безизходна ситуация. Една стрела прониза лявото рамо на Бакча. Той заби щита си в земята и помоли огъня за една последна услуга. Мечовете на двата елфа пронизаха гърлото му. Започна да се свлича към земята. За последните няколко секунди живот милиони мисли преминаха през обърканата му глава. Ето че той умираше. Нещо му подсказваше, че щеше да се стигне дотук, още от първия момент, в който прие предложението на Зул’Джин. Защо ли не се спря тогава? Защо не послуша интуицията си? Може би беше заслепен от мечтите, които всеки трол таеше в себе си – да бъдат велика раса. Заслепен, точно както всички останали вождове, чиито мечти щяха да бъдат изравнени със земята. Заради арогантността на един.
И ето сега той умираше. Далеч от родната си земя, която трябваше да напусне, за да се присъедини към разрастващата се крепост на империята. Биейки се за чужди идеали, защитавайки чужди интереси. Въпреки това за един малък момент шамана беше видял това, което искаше – тролските племена обединени, около една обща цел. Могъщи, непреклонни, велики. За един кратък момент. Като този, докато издишаше за последно. Елфските войници подминаха трупа му с намерение да преследват бегълците. Огнена вълна изригна от забития в земята щит, изпепелявайки елфите и стволовете на дърветата наоколо. Огромните дървета поддадоха и се стовариха върху прохода, все още обгърнати в пламъци. Елфите едва ли щяха да могат да преминат през него, поне до няколко часа. Напълно достатъчно време напусналите града да се отдалечат достатъчно от oгньовете, които бушуваха в него. Трупът на Бакча тлееше бавно, затрупан под дървесата.
***
3 коментара:
наайс!
EPIC WIN!! Жестоко е!
хи дъз дет, анд гут бтв
Публикуване на коментар