Разходката

Беше тъмна, почти непрогледна нощ. Звезди нямаше, само едно огромно жълто сияние размито от ефирните облаци даваше своята разсеяна светлина. Лек ветрец полюшваше клоните и техните листа, тихият им шепот напомняше ромоленето на малка рекичка. Само нощните създания нарушаваха идилията на мрачната нощ.

Една тъмна фигура се придвижваше през гората като заблудена сянка в подземния свят на Хадес. Следеше утъпканата пътека с крака, защото очите му не му помагаха много в мрака. Дърветата с мощните си корони скриваха и малкото светлина от забулената луна. Беше почти сам в гората, само с мислите и музиката в слушалките си. Чуваше любима песен, дори си припяваше: “I am a man who walks alone, and when I’m walking a dark road...” докато вървеше. И вървеше, без да знае накъде отива, нито защо. Дивото го беше повикало, а и обичаше да се скита. Черпеше вдъхновение от гората, едно наглед обикновено, но мистично място. Продължаваше да се лута из сенките, когато реши да усети напълно атмосферата наоколо.

Спря плеъра на пауза, свали слушалките и се заслуша в красотата на нощния покой. Полюбува му се, докато не чу това от което се боеше... Глутница вълци извисяваха своя глас към пълната луна. Изплаши се за момент, но след третия вой осъзна че вълците вият доста далеч от него. Сложи отново слушалките, върна се назад в мислите си и обратно към песента която беше спрял, продължи в своята посока. Погледна часовника, бяха изминали едва 10 минути, а му се струваше че са минали часове откакто беше чул вълчия вой. Вървеше в неизвестността на гората и изведнъж видя две жълти очи да го наблюдават.

Видя как го приближават, бавно и внимателно взрени в него, усети как адреналина започва да подготвя тялото му за спасяващо бягство. Сърцето му биеше като лудо, погледът на това създание сякаш можеше да парализира. Луната бе разкъсала ефирните завеси за миг, и даде светлина на заблудения човек. Един от лъчите и освети през дупката в короните на дърветата едно черно създание, което го приближаваше бавно и внимателно.

То се приближаваше все повече и повече, когато съзря че това не е вълк, а овчарско куче излязло също както него на свобода за кратко. Страховете му бяха напразни, макар и двамата да се бяха уплашили един от друг. Кучето се завъртя около него, подуши го, усети че човекът няма да му навреди и замаха весело с опашка. Явно и двамата бяха решили че толкова свобода им е излишна и кучето пое по пътя си към къщи, човекът го последва. Кучето го заведе на една поляна близо до фермата където пазеше овцете, сбогуваха се и той остана да пренощува под откритото небе. Видя две разпиляни бали сено близо до фермата, сбра ги като постеля и легна на земята.

Загледа се в луната, едно студено тяло, без собствена светлина което озаряваше тъмнината на нощта заедно с милионите звезди, които макар и да имаха своя светлина едва ли щяха да огреят земта така силно както го правеше тя. Унесен в мислите си заспа. Сънува как вълците го гонят и кучето го спасява. Събуди го Слънцето с живите си лъчи, чу блеенето на овцете и реши че бе и неговото време да се върне при стадото си. Макар и за малко...