Няма нищо по-хубаво от лошото време, ЙЕЙЪ!

Драсте, септември стана, пък не съм писал в блога си от един булгур време...

Първо: поздрави на Алу за двойния юбилей, Ник пий една ракия да ти е жив и здрав още дълги години и да има с кво да го пълниш!

А сега към дневник тайм:

Снощи се събрахме на изпращане на Краспето (един от хората просветили ме в метъла) и си беше чутовно. Така де, когато има ядене, хора и ракия нещата си стават чутовни.

Утрото като всяко друго прекарах в ядене, бродене по страници и дънене на метъл, а дъжда, който от няколко дни му е хоби да вали тук, почна отново.
Стана обяд и почнахме надъхано минаване на акт 4 на Диабло 2 (найтмеър бейби, яжте вулкани и корпс експложъни) с адаша, ама заебахме че трябваше да излизам. Диабло ще му напомним че е смъртен много скоро. Ламарината на терасата под нас продължаваше да дрънчи от капките, нищо че 3+ часа вече валеше.
Отидох да се видим за последно с Краспето, заръмя от най-якия тип дъжд - прилича на мъгла, не мокри много, но ти е филм да си ходиш докато те вали.
Срещата беше на бившето ни вече училище, в последствие се оказа в един магазин за GSM-и и сродни неща, където работи Зарьо - с него се познават от 1 клас поне. Видяхме се за малко, поговорихме каква груботия е била предната вечер, сбогуваха се един с друг и тръгнахме пак.
Стигнахме до автогарата, Краспето си взе билет, запали един фас, помолих го да ми остави накрая (не пуша, но ми се дръпваше ей-така в случая). Сбогувахме се, взех догарящата цигара и гледах как се качва в рейса. Дръпнах си докато гледах как се придвижва до мястото над задна лява гума и сяда там. Дъжда си продължаваше, но под козирката на автогарата всичко си беше сухо. Дъхът ставаше на пара, едно от нещата, които ми допадат при есенния дъжд - не умираш от студ, а дъха пак се вижда. Дойдоха още 2 рейса и всеки замина по своя си път. Извадих си хендсфрито и го закачих докато едно заблудено момиче се качваше в последния момент. Багажното се затвори, вратата на автобуса също и дизеловия агрегат забоботи. Загасих угарката в стената на кошчето пред мен. Гледах как рейса тръгва бавно, дигнах ръка в \m/ жест и след това козирувах (не го правя като военен, но е важен жеста). Казанлък - София. София - Германия... В слушалките звучеше Alias, макар че все си припомнях текста на Tilt:

You're waiting for a re-run,

But yesterday won't come.

Want to relive the moment,

But yesterday is done.

Закрачих и аз към следващата си задача, която беше да ида до бабини в западния край на града. Дъжда отново не спираше и може би и затова бях толкова щастлив - не бях свършил кой знае какво, нито това че съм под дъжда ме правеше нещо по-специален. Обичам да се шляя когато ръми със слушалки и яке/блуза с качулка (чадъра ме изнервя) - едновременно потискаща и вдъхновяваща атмосфера (само гръмотевичните бури и зимните картинки са по-филмиращи). Донякъде бях афектиран и от Inexist - Catch it, предвид че и тя е с есенна тематика и по-бавен ритъм в по-голямата част.

Оттам нататък не е особено интересно: намокрих се доволно, видях се с роднините и нашите ме дигнаха с колата до нас. Влязох в банята да се стопля с един горещ душ, ударих един tyLOL hot да не се простудя уж и седнах на компа. Довършвам си вечерята и сядам да се потопя пак в S.T.A.L.K.E.R. - Shadow of Chernobyl - една от малкото игри, в които съм се потапял наистина.

Тех енд