Мъдрост от преди 5 години

Който чете - чете.

Катранен дъх /soul junk food/

Поздравления след хубавия секс.

Успокоение срещу гняв.

Хайде да идва тоя рейс вече!

Извинявайте, имате ли огънче?

Не ми се работи, айде долу за фас?

Пичове, тук е задушно, ай отвън.

Ритуали един след друг:

Рязко махаш найлона - за сила.
Късаш станиола - и виждаш златото.
Вземаш една, вадиш запалката.
Уф, къде я оставих пак!
Извинявайте, имате ли огънче?

Протегната ръка, сключени шепи.

Тиха радост за всеки пироман.
Топлината се разстила по тънкия ствол.
Приятно червено сияние и бъдеща наслада.

Дръпваш.

Издишаш.

Светът е малко по-поносим.

Repost - Дневник на системния администратор

Три години и половина след влизането ми в ИТ света (бройте ги 4 със стажа) - ето го текста, който ме вдъхнови да работя в сферата.

Насладете се и Вие.

Понеделник: 

Пристигнах на работа, както обикновенно – в 7 и 30. Във фирмата всички гледат като оксиженисти 3-ти разряд. Реших да си почина малко след почивните дни. Затворих се в кабинета, изключих телефона, гле дах филмчета, играх CS.

Вторник: 

Пристигнах на работа, както обикновенно – в 7 и 30. Покрих се до 9. И кой идиот ми звъни в 8 и 30? Ако съдя по номера – от счетоводството. Второ обаждане точно в 9. Мразя ги тия! Искат да им включа компютъра. Странно – в петък всичко си беше ключено и работеше. Занасям се до тяхната стая. Отварям вратата и ръката ми инстинктивно отива на мястото, където (като бях в казармата) стоеше кобура. Направили си „вътрешно преаранжиране”... Всички кабели наискубани и намотани на купчина. Всички розетки – грижливо затиснати с шкафове и столове. Мрежовия НР5100 – разкостен на модули (явно не им стигала силица да го местят целия, а после не им стигнал акъл да го съберат). А в мен гледат 8 чифта очи, надяващи се на помощ. К’во да правя – налага се да им ударя едно рамо. Мамка им, как са успели ТАКА да ги оплетат тия кабели? Стоявам ги да разплитат, а аз отивам да пускам първия компютър. Пуснах 6, като пътьом изплюсках половин кутия бонбони (повече не можах, не обичам шоколад) и забърсах един телбод (вече си имам . 2 компютъра сложили в онази част на стаята, където няма розетки, нито контакти. Злорадо обяснявам, че докато не намерят удължител, нищо няма да включа. Тръгвайки си забърсвам готина острилка за моливи. Отивам при геолозите. Страшни пичове са! Любимия ми отдел! При тях винаги има нещо за плюскане и въобще са готини хора. Поседях при началника им, пихме кафе. Подарих им два нови пада и 2 оптични мишки. Прибрах се в кабинета. 

Чукане на вратата. 

Влиза любимата ми юристка (26 годишна, неомъжена, собствена квартира). 

- Макси, а оптична мишка имаш ли? – А на теб за какво ти е? Нали скоро ти дадох нова – Да, ама оптичната по-хубаво се търкаля по падчето. 

Дадох и обикновенна мишка в прозрачен корпус с лампичка вътре. Като включиш компа и мишката свети в красив виолетов цвят (Тия оптична от топчеста не различават!). Получавам целувка по бузата и нежно намигване. Настроението ми рязко се покачва. След секунди връхлита приятелката й (30 годишна, разведена, собствена квартира) със същия въпрос… явно е чакала на вратата. Тържествено връчвам същото устройство. Получавам въздушна целувка и два бонбона. Майната му, трябва отвън да окача табела „Админа шоколад и бонбони не пие!” Но настроението е по-добре. Ихаа, то дошъл обяд. Къде ще плюскам? У тях ще плюскам! Пътьом изхвърлих бонбоните. 

Наядох се като попско чадо на Задушница. Седнахме да пием кафе. Сметанката си я прибрах. Питат, харесали ли са ми бонбоните? Отговарям, че да, разбира се. 

- А на теб какво ти се падна ? 
Мамка му… какво може да бъде? Добре, че видях кутията. 

- Ми единия с вафла, другия с лешник. – Заповядай, вземи си още! – А, благодаря красавице, трябва да бягам!

След обяда отивам в подчинения филиал на института. 

При геолизите. Към час поседях, поговорихме с програмиста и тръгнах да слагам 8 нови компютъра. Настроението ми го преебаха още в първия кабинет: седя и меланхолично гледам процентите на инсталацията и ме питат „Как е, не работи ли?”. Инсталирах. Отговорих на тъпите въпроси. Плюскане не дават. Забърсах си кутийка телчета за телбода. Събирам си нещата, за да си тръгвам и изведнъж древния дядо-геолог се събужда: 

- Млади човече, а защо не сменихте клавиатурата и мишката? – Защо? Те са абсолютно еднакви – от една партида са. Тези ви ги сложих преди седмица. – Млади човече, а как ви е името? – Оран Гутанович, викам, Аз съм от руските републики (колкото и странно да е, дядото това го преглътна) – Оран Гутанович, при нас ще има инвентаризация и ще изглеждаме много глупаво, ако компютъра няма неговата си мишка и клавиатура. 

Дядо, не на мене тия. 

- Те не се инвентаризират, това са консумативи. – А може ли да ми дадете телефона на вашия началник? – Може разбира се! 

Давам телефона на програмиста. Бързо го предупреждавам по месинджъра, за очаквания разговор. 
Дядото демонстративно включва спикъра и набира номера. Разговора няма да привеждам – той се състоеше от реплики на дядото и въпроси на програмиста „Е, и к’во?”. След осмото „Е, и к’во?” дядото се предава. Аз отивам в следващия кабинет. Там още от вратата ми предлагат кафе. Не отказвам. 

- Вземете си бонбони. – А, не благодаря, аз сладко не пия… тъй де, не ям. Наденички има ли? 

Дават ми бутерброд със сирене. Започвам да ги обичам. След втория разбирам, че ако изям още един, няма да мога да работя. Инсталирам 4 компютъра, отивам да пия кафе с бутербродците. Ох, повече не мога да ям, смъквам се към кабинета на програмиста, ще играем CS. Пътьом ме дръпнаха в някакъв кабинет – да им помогна да разпечатат телефонния указател на града. Тия са идиоти! Е, какво, мен к’во ме боли? 240 хиляди реда на шрифт 14 пункта… Пращам го за печат. Затваряме се с програмиста в администраторската и бичим CS до вечерта. 

Сряда: 

До 3 през ноща се пукахме на CS. Отивам на работа в 9. Мда.. последната бира май не трябваше да я пия.. Странно, никой не звъни. Аха, аз съм си изключил телефона. Идват от развойния отдел. „Не ни работи принтера”. Добре де, пингвам ги, без да си мърдам от мястото. Целия отдел го няма в мрежата. Ще трябва да бия път до 3-тия етаж. 

Както предполагах – не работи хъб-а. С последна надежда поглеждам под бюрото – хъба е изключен от контакта. Включвам, изслушвам „ама ние не сме го пипали” и си бия камшика. След 30 минути ми звънят пак. Със същия проблем. Подозирам – по същата причина. Катеря се до третия етаж. Както предполагах – хъба е изскубан отново, вместо него е включен някакъв кабел. Дърпам кабела, включвам хъба и питам работещата на компютъра за чий х… защо ми изключва хъба постоянно. 

- А ти защо постоянно ми изключваш колонките? – Да ти… аа, (обяснявам каква е тази кутийка със зелените лампички) 

За да не се връщам омотавам щепселите и целия разклонител с тиксо. Тръгвам си с тиксото в джоба.

До обяд остава един час, затова се покривам в кабинета и си вземам една бира от сървърния шкаф. Този шкаф е страшен – набичил съм климатика му на +5 градуса и става за съхранение на бира и други течности. След обеда шефа влита и пита защо от склада се оплакват, че съм им „сипал стар тонер” в копира. Отивам в склада. Бавничко се разхождам из отдела. Копира стои на някакви дъски под ъгъ 30 градуса (специално го мерих с транспортир) Тонера естествено се е изсипал и машината не копира. Навиках им се. В отговор чух „Ами ние така го сложихме и той си работеше”. Накарах ги да преместят копира на най-неудобното място и си тръгнах заедно с транспортира. 
Точно си взех още една бира от шкафа и си пуснах филмче и се чука на вратата. В пролуката се провира ококорена потребителска мутра. 

- Ъъъ, такова, на мен не ми работи компютъра… – И? – Амииии, такова… той почна да бръмчи… и аз го хлопнах и той повече не ще да тръгне. Какво да натисна да се оправи? 
(Мамка ти. А да искаш аз да ти хлопна един? По тиквата?) – Я донесете компютъра тук, ще го погледна. 
Мутрата изчезва и се появява след 15 минути с кутията. Както предполагах, преебал се е диска. Обяснявам му ситуацията, че информацията си е заминала, че няма възстановяване, сложих му нов диск, „опрозорчих” го и го пратих да си ходи. След час се връща с хитра физиономия: – А може ли да си взема стария диск, уговорих се да ми го възстановят? – Вземай, само после го върни. 

При нас в града има 3 или 4 компютърни магазина, а гаранция въобще няма. И без това няма да го занесе още месец. 

Точно реших, че може да разпусна и на хоризонта се появява още един посетител. Иска диск. Не уточни какъв. Учтиво (вече в нелоша форма на алкохолна интоксикация) му връчих древна 5 инчова дискета. Взе я. А аз се изненадах и започнах да засичам след колко време ще се върне. (на предишната ми работа такъв майтап ми струва месечната премия, но обикновенно хората се усмихват и искат нормален диск). Колкото и да е странно, оня се върна след половин час: 

- Не ми се отваря ЦеДе-то… – А вие какво направихте преди това (започвам да подозирам, че на този свят има още един идиот, който ще разреже опаковката на дискетата и ще навре магнитния диск в CD-то) – Ами.. извадих вашия диск от опаковката и го сложих в ЦеДе-то… – Добрее… донесете компютъра (докато още не са ме уволнили) 

Понеже вече са ме лишили от премия, пък и ми връчиха писмено предупреждение, бързичко разглобявам машината и давейки се от смях, разглобих устройството и извадих от него размазаната дискетка. След това върнах машината и си бих камшика от работа. 

Четвъртък: 

Днес имам среща. Появявам се в костюм, бяла риза и вратовръзка. Композицията се завършва със златна игла с диамант. От мен се носи аромат на „Олд спайс” и скъпи цигари. Народа е в шок. Свикнали са да ме виждат с дънки, маратонки, тениска на AC/DC и дънково яке със значка „Тракторист на годината”. Почват да се чудят дали съм добре. За изумление на охраната вадя ключ и отварям вратата с него, а не както обикновенно с отвертката. Като поздравявам, народа диво се озърта, защото не знаят какво да очакват от мен. Звънят от счетоводството. 

Аз: – Добро утро (от другата страна се чува удивено мълчание. Чудят се дали не са сбъркали номера) – Ъъъъ… Максим? – Да? – Ъъъъ… при нас, такова… електронната поща не работи. – Сега идвам. 

От другата страна изпускат слушалката. Качвам се, поздравявам. Народа ме гледа с опасение. – Мда… и на кой не му работи пощата? 
Пауза. Тих глас: – На мен. – Госпожо Петрова, като пишете адреса, не пишете www.mail.bg, а pupkin@mail.bg. Запомнихте ли? Някой да има да пита нещо друго? 

Напускам помещението, съпроводен от удивени погледи. 

Следваща точка от маршрута – юристите. Там са доставили нов, както му викат всички „ксерокс”. Отварям кашона, вадя копира. Младока Женя се хвърля да ми помага. Ало, дребен, къде се буташ? На мен бицепса ми е колкото крака ти. Ама сам си го изпроси, на, дръж! Връчвам му го. Раздава се звук на рязко натоварени прешлени, лицето на младока става пурпурно, а той се бори да запази равновесие. В края на краищата със замах го тряска на масата, като при това си затиска пръстите. Идва моя ред: 

- Ей! Леко бе! Ти какво, не можеш ли да го оставиш нормално? Защо трябва да го удряш така? Я по-добре го метни от балкона, направо на боклука!! – Ама той тежи… – А кой ти каза, че е лек? Що се буташ тогава? 

Приближава се началничката на юристите. От нея се страхуват повече, отколкото от мен. А това е достойно за уважение. Поне хока по-майсторски от мен: 

- А ако го беше потрошил? Печалбата ни за половин година заминаваше! И въобще погледни се! Изгеждаш като сдъвкан и изплют! Небръснат, рошав, негладен костюм, ризата също негладена, че и си я натъпкал в панталона както ти падне. А я погледни Максим! Като от списание изваден! В обедната почивка да се подстрижеш, а сега марш да се бръснеш! 

Новобранеца, червен като рак, излетя като куршум от стаята. Аз със доволен вид започвам да сглобявам копира. Мдаа, готово, остава само да го настроя (който не знае – преди първото копиране трябва да се мине през всичките зашморцани менюта и да се настроят хиляда параметъра, иначе копира може да се преебе безвъзвратно). Отивам да пия кафе с началничката преди окончателната фаза на инсталацията. Разполагам се в креслото, като забърсвам няколко плода от купата. След няколко минути се обръщам: 

- ААААА!! Не! Стой! 

Някаква лелка, фиксирала копира и решила да го пробва. От копира вече излизаше плътно черен лист, направо втвърден от количеството тонер. „А Ама той не работи!” Бля, а ти къде си буташ кривите пръстенца, ма? Следващите 30 минути отиват за отстраняване на последствията и обучение на персонала. Напускам отдела с връзка банани, в качеството на благодарност. 

Оф, уморих се. До обяд се мотах по форумите. Ама трябва да се обядва… Я да погледнем лога. Аха! Някой сваля картинки на каки? Ето при кой ще обядвам… Енергетиците. Приятел съм с тях. Влизам при тях с поздрав: 

- Чиф го дървите, тука а? – А, Макс, здрасти! Тъкмо ще обядваме, сядай! А може ли да свалим малко картинки? – Може бе, мътните… сваляйте на воля, само сложете кафето. 

След обяда отивам в базата. Нещо им бил мажел копира. Махнах девелопера. Ми ще маже, контейнера за отработен тонер е пълен догоре. Питам за кутийка да изсипя тонера. Не дадоха. Сами са си виновни. Изсипвам тонера в кенефа. А тонера не се мокри. И не потъва. И ако пикаеш отгоре се вдига до тавана. Сядам и сглобявам копира обратно. В коридора изведнъж започват да се раздават майни, в стаята влита човек, приличащ на миньор, работил 2 смени една след друга. Чакай да позная къде е пикал. Като си махна очилата заприлича на Мики Маус. Аз истерично се зарових в копира. След отстраняването на всички проблеми пих кафе със склададжиите и изплюсках половин торта… Е, обратно към работното място да дописвам програмата на С за девойката, която днес ще поканя на кафе. А ето я и нея! 

- Слънчице, харесва ли ти програмката? 

- Мъррр… 

По нататък не ви засяга… 

Петък: 

Закъснях за работа. Недоспал съм. Дойдох с костюма, но без вратовръзка. Народа все още се впечатлява, но омачкания ми вид и откъснатото копче на сакото ги успокояват малко. Отворих си стаята с отверка, наблъсках кафе-машината за силно кафе, изключих проксито (майната им, ще поседят без Интернет) и запалих цигара. Неее, днес не ми се работи. От скука залепих на сървърното знак за радиоактивност, дано да почнат да влизат по-рядко. Обади се шефа и злорадо ми обясни, че днес ще имам стажант на лятна практика. Е, какво, ще го видим тоя. На вратата се появява срамежлива стажантска муцуна. 

- Здрасти, влизай! Как се казваш? – Васил.. Тоест Васко. – Ей там са кафето и чашите, обслужвай се. 

Телефона прекъсна удоволствието от кафето. Обаждат се от приемната за малкия им плосък копир. След като им оправихме проблема, реших да сваля стажанта в работилницата, за да не ни досаждат. Тъкмо ще помогне и ще подреди инструментите на смотания рафт. Естествено пътьом забърсахме няколко студени бири от сървърния шкаф. А работилницата ми е мечта работа – едно помещение със собствен изход от сградата. За него знаят само шефа и телефониста. Има мивка, малък билярд и надуваем матрак, в случай на пренощуване. На стената до масата е заковано дъно, а кабелите висят на масата. Страшно удобно за тестване на хардуер. В работилницата цари пълен бардак… по-скоро ентропия. Аз сам по себе си съм концентратор на ентропия. А по законите на термодинамиката, ако не се предприемат никакви действия ентропията се стреми към безкрайност… Мда, така и изглежда. 

- И ти на кво програмираш? – Ми на С++, на Фортран, HTML, Perl, Java. – Супер, значи ще ремонтираш принтер! Всеки програмист просто трябва да може да ремонтира принтер! 

Връчвам на шашардисания Васко НР LaserJet1100 и отвертка. Мда… Това трябва да се види. Явно отвертка е пипал за последно в часовете по трудово в училище. Е, нищо, търпение и труд… С моя и божията помощ капака е махнат за 10 минути. Е какво пък, вади. Виждаш ли тази квадратна джажа? Това е транслокатора. Правило 1: като намериш транслокатора, търсиш гравицапа. Вася се изхили и засмука прискрипания пръст. След час вече знаеше що е то фюзер и се научи да сменя термолентата. След това ми помогна да залепим падналата плочка на стената. Добре.. време е да му покажем суровата страна на живота. Отиваме в счетоводството, ще инсталираме новия принтер и ще разберем защо забива единия компютър. 

- Здравейте, позволете да ви представя новия ни сътрудник Васко! – Колко сладък младеж! И той като теб ли е програмист? – (Оф, кога ли тия ще запомнят думичката админстратор?) Дааа! – А вие сега принтер ще ни сложите ли? – Според вас защо сме дошли? – А той хубав ли е? Принтера де? – Страшен! Стерео, със вграден транслокатор. (гледат ме с уважение) 

Идва ред и на забиващия компютър. Включвам, раздава се бръмчене. Мда.. ще сменяме вентилатор. 

- Какво ми е на компютъра ? – Счупил се е. – И какво да правя? – Ми оставете ме да го оправя. 

Стажанта взема кутията, аз няколко бисквити и слизаме в сървърното. Докато стажанта сменя вентилатора, аз свалям процесора Р4-2800 и слагам вместо него Р4-2000. На мен 2800 ми трябва повече. Доприпка една лелка от човешки ресурси и каза, че на мен „пак не ми работи сървъра”. Отидох. Е, да, разбира се, когато лелката не може да си направи скапаната таблица в Ексел, то не ми работи сървъра. Наистина – живота на админа е пълна скука, до момента в който не появят тия с кривите пръстенца! 

Е, време е за обед. В обедната почивка си ходих до вкъщи и се преоблякох. Предстои ни доста мръсна работа. 

Задачата ни се състои в опъването на мрежа в единия кабинет. Ще трябва да разглобяваме окачения таван в коридора. Мда.. отдавна не съм се катерчил по стълби. Кой идиот е опъвал мрежи по таВААААААА…. Е, в общи линии се подхлъзнах на стпенката и по пътя надолу отнесох половината палма под мен. Я сега ролята на Тарзан да поеме стажанта. Като свършихме с работата, взех изкубнатото листо от палмата и го посадих в моя кабинет в кутия от натурален сок. След като свалихме стреса с две бутилки Каменица взех за ремонт един мастилено-струен. Такъв на стажанта не се поверява. Новобранеца пратих за бира, а се захванах. Олеле, колко осран принтер. Към края на оправянето се бях омазал с толкоз разноцветно мастило, че приличах на картина на вълнисто папагалче, нарисувана от авангардист. За сметка на това стажанта се върна с 4 бири и нелошо количество риба. Ще стане програмист от него! За днес остана само да върнем компютъра на счетоводството. Мразя да инсталирам компютри. Трябва да се навирам под всевъзможни бюра, зад шкафове и да се боря със всякакви омотани кабели. Трябва компютърните маси да се проектират от администратори, а не от шибани дизайнери. И в този случай не мога да се докопам до мрежовия кабел. Питам за нещо криво и тънко, а лелката на която е компютъра пита „А може би аз с крак?” Едвам изпълзях изпод бюрото. Мда.. с тия юзери не се скучае… Изтупах прахоляка от дънките и се смъкнах в сървърното да пием бира със стажанта и да се пуцаме на CS.

Равносметка в полунощ

Има един чар в минутите преди 0 часа.
Денят свършва, ама не съвсем. Не и докато не се събудиш в другия ден.

Реших да пиша тук. ДА. И то доста. Ама наистина.
Две години след последните си постове тук, които бяха просто copy-paste на старо творчество.

Кратка история на блога - четете по-долу

Започнах със следния пост, въодушевен, че имам регистрация в blogspot.com заради gmail:
LOL

понеделник, 17 март 2008 г.

край, и блог имам, ще почина
Блога се казваше prodigyfied's place, звучеше ми тъпо и го смених на Гошова работа.
Беше жаргон в класа и без това.

За кратко (2008-ма ако не бъркам) - в блога пишехме тримата адаши, с които и до ден днешен сме опасна комбинация на едно място, в най-добрия смисъл на това.
После включихме и Дидо с няколко поста.

Както може да се види отстрани - с годините количеството на постовете рязко намалява ->
2008-а - 42 (периода между 12 клас и първи курс)
2009-а - 49 (първи курс към втори)
2010-а - 17 (втори - трети)
2011-а - 14 (трети - четвърти)
2012-а - 8 (взеха ме на работа)

2013-а - 2 (два поста за да не изчезнат написаните неща)

В същото време - имам Фейсбук от началото на 2009-та...

Пиша, защото след четене на старото ми аз започнах да премислям някои неща къде са били и къде са сега. Проблеми, мечти, трепети, вълнения и емоции останали в минало време.

2008-а - отчаяно запален WoW играч, на косъм от това да си провали кандидатстудентските изпити ако не бяха извънкласните уроци по математика.
Все още - към Радушка - благодаря! Съдбата ми в момента е И нейно дело.
Края на 2008-а - преместване на квартира в София, нов град, нови хора, нови места. Разделяне с класа, прибирания през две седмици, носталгия по малкия град, но пък свобода за много други неща.

2009-та - два взети, два скъсани изпита, свободата да НЕ караш лекции, свободата и да ти зашлевят най-заслужения шамар в живота. Завърших първи курс, върнах се в Казанлък.
Нова компания, нови места за събиране, ново обкръжение в Казанлък.
Китарата започна да играе роля в живота ми - не си дрънках вкъщи, излизах всяка вечер къде разучил къде не нещо ново. Много хора влязоха в живота ми за кратко време. И за добро.
Китара в София, втори курс, вземане на поправки, приключения с казанлъчани в София, местене на общежитие, усмихване от съдбата - добри съквартиранти. Първи глад.

2010-та - Интересен микс между университет, свирене и свобода. Разнообразни приключения в Студентски град. Форсиране на годините във ФМИ с повече предмети, после да не се занимавам толкова. Успях в начинанието. Взех си и последния скъсан изпит. Видях си част от родата за пръв път. Беше наистина готино - не само документално бяхме една кръв, физически се виждаше.

Очаквайте скоро част 2...

Гошовците са тук!

 

ХА!

ЖИВИ СМЕ!

Довършеност? Не

Забулена през стъклото
стои зората омърсена.
Надигайки от леглото
мечтата посивена.

О, нов ден, нов час,
нова вяра окрилена?
Стар двор, стар глас,
и там сърце наранено.

Запей ми ти лъжа,
рече то възтежко.
Винаги ще греша,
както е човешко.

Гледай из стъклото,
мечти прозорците горят.
И из сърцето, горкото
от въглена до самия ад.

Недовършеност

Надзърна през очите твои
Очи много тъмни, изморени
Намери там старите покои,
А при тях спомени студени

Тук стени с песни покрити
Там огньове картини горят
Вратите – от стихове скрити
Прозорци – сякаш мълчат

Натрошени там сънища
Нови дни от новия свят
Изпълнени с таласъмища
Где вълк за човека е брат